Масовата теза звучи просто: Китай контролира критичните метали и държи света за гърлото. И има защо да звучи убедително. Китай доминира преработката на редица стратегически материали. Според данни на BNEF делът му е:
- 92% при редкоземните елементи,
- 94% при полисилиция,
- 97% при мангана,
- 96% при графита,
- 73% при кобалта
- 60% при алуминия.
Само че има една подробност, която често удобно се пропуска: Китай държи преработката, но не държи всички мини.
Австралия е ключова при желязната руда и боксита, Чили и Перу при медта, Индонезия при никела, Южна Африка при платината, а ДР Конго при кобалта. Тоест Пекин държи огромна част от фабриката, но не и непременно склада със суровината.
И тук зависимостта става двустранна:
- Светът може да има рудата, но без преработка остава уязвим.
- Китай може да има преработката, но без постоянен достъп до ресурса заводите му няма какво да преработват.
И САЩ очевидно знаят къде е слабата точка. Вашингтон засилва позициите си в Южна Америка именно около достъпа до критични суровини, а все по-активно оспорва китайското влияние и в богатата на ресурси Африка.
Затова по-точната теза не е, че Китай контролира металите. Китай контролира най-трудната за заместване част от веригата. Това е огромно предимство, но не е пълен контрол.
Ако Китай контролира фабриката, САЩ все по-активно се опитват да контролират входа към нея.
Истинската битка не е просто за мините или рафинериите. Тя е за цялата верига. Печели този, който контролира и ресурса, и преработката.
Тази битка създава редки инвестиционни възможности, които коментирам в анализите на сайта Инвестограф!
