През 1971 година бе напълно премахнат златния стандарт, след като тогавашният президент на САЩ Ричард Никсън сложи край на конвертируемостта на щатския долар в злато по фиксиран курс. Това бе и началото на системата на фиатните пари, в която живеем и до днес.
Но как работи тя и как основният двигател на икономическия растеж се промени рязко през 80-те години на миналия?
Сега ще дадем накратко отговори на тези иначе доста солидни въпроси с помощта на информация от The Macro Compass, някои централни банки и моя милост. Да започваме!
Централните банки не принтират реални пари
Вероятно много от нас са виждали заглавията на финансовите медии, че централните банки принтират парите чрез т.нар. програми за количествени улеснения. Но това е подвеждащо твърдение. За да бъда честен първоначално заблуди и мен.
Всъщност целият процес е представен на изображението по-долу. Да го разгледаме!
Ето и какво представлява самия процес стъпка по стъпка:
- Пенсионният фонд, притежаващ облигации (лилаво) преди количествените улеснения, сега притежава пари в брой под формата на овърнайт депозит (червено) в търговска банка т.е. продал e облигации за пари в брой.
- Централната банка създаде нови резерви от нищото (зеленото нараства) за закупуване на държавни облигации от пенсионния фонд.
- Сега търговската банка притежава повече депозити (червеното е нараснало) в резултат на това, че пенсионният фонд е депозирал повече пари по тяхната банкова сметка. От страна на активите търговската банка сега притежава повече резерви, които са паркирани в сметката на централната банка (зеленото е нараснало ).
По време на количествените улеснения не е създадена реална икономика или инфлационна форма на пари. Извършена е проста замяна между облигации, собственост на пенсионен фонд, и резерви на централната банка, като търговската банка е действала като посредник.
Нито пенсионният фонд, нито търговската банка притежават повече „реална икономика“ или инфлационни пари от преди. Те просто притежават повече депозити/резерви и по-малко облигации от преди.
Но тогава кой принтира парите?
Търговските банки принтират реални пари
Търговските банки създават пари, като отпускат нови заеми. Когато банка отпуска заем, например на някой, който се интересува от вземане на заем за закупуване на нов автомобил, тя кредитира банковата му сметка с банков депозит в размер на стойността на новата кола.
Тази нова сума в банковата сметка на купувача на кола (и по-късно в банковата сметка на продавача на кола) е буквално нови пари, създадени от въздуха.
Търговската банка отпуска нов заем (бялото се увеличава) и кредитира сметката на потребителя с нов депозит (червеното се увеличава). Това са буквално нови пари за „реалната икономика“, създадени от нищото.
В този процес търговските банки не взимат съществуващи резерви (зеленото) и не ги дават назаем. Те буквално създадоха от нищо нещо, а купувачът на автомобила е взел тези новосъздадени пари, за да закупи автомобила от продавача, който сега притежава повече пари от „реалната икономика“ и може да допринесе за съвкупното търсене и инфлационния натиск.
Какво се случи в Япония?
Да дадем и един много ярък пример с Япония.
Между 2001 и 2006 година базовите пари почти се удвоиха с въвеждането на количествените улеснения. В резултат на това новосъздадените банкови резерви се увеличиха почти 2 пъти.
Според подвеждащата теория за паричния мултипликатор/частичния резерв на банковата система, японските банки сега разполагат с огромно количество резерви, които могат да отпускат назаем. Отпускането на малка част от това би генерирало икономическа активност и инфлационен натиск.
Е това не се случи, защото не работи точно така.
Банковите заеми всъщност са се свили с 20% през този период. Това се случи, защото банките не могат директно да отпускат резерви и техните решения за отпускане на повече/по-малко заеми нямат много общо с тях.
Банките отпускат повече/по-малко заеми въз основа на съотношението риск-възнаграждение, което виждат в доходността на кредита спрямо кредитоспособността на кредитополучателите, възвръщаемостта на собствения капитал, която могат да генерират, и регулаторните ограничения, към които трябва да се придържат.
А ми банковите резерви?
Резервите са просто „запис на заповед“ от централната банка към търговските банки.
Търговските банки могат да ги използват, за да уреждат плащания помежду си, да обслужват тегления от обществеността, да ги използват като обезпечение, да отговарят на регулаторни изисквания и да извършват други „вътрешни“ дейности, които нямат общо с реалната икономика.
Банките не са ограничени от резерви, когато решат да отпускат (или да не) заеми. Решението им зависи от факторите, описани по-горе. Дори наличието на огромни резерви може пак до доведе до спад на кредитирането.
Тези депозити не са част от реалната икономика, но банките могат да ги използват да купуват различни активи и така помпат пазарите на акции, облигации, недвижими имоти и тн.
Правителствата също принтират реални пари
Правителствата, подобно на търговските банки, също могат да принтират пари за реалната икономика. Просто трябва да харчат повече, отколкото могат да събират т.е. да регистрират бюджетни дефицити.
Когато искат да балансират бюджетите си, ще направят обратното: ще увеличат данъците, като източат пари от частния сектор и ще създадат бюджетни излишъци.
Един пресен пример са масовите чекове за стимулиране в САЩ през 2020-2021 година. Правителството на САЩ имаше големи бюджетни дефицити и буквално създаде нови пари за „реална икономика“, като предостави чекове директно на американците.
Ето това вече има силно инфлационен ефект за крайния потребител – повече пари в реалната икономика преследват същото количество стоки и услуги.
Е, тук трябва да се отбележи, че част от тези чекове може да бъдат изразходвани за изплащане на дълг. А изплащането на дълг буквално означава унищожаване на пари, които са били създадени преди това, когато е взет заема.
Демография и продуктивност срещу фиатни пари
Основните двигатели на икономическия растеж в дългосрочен план са:
- Ръст на населението в трудоспособна възраст
- Увеличаване на продуктивността.
И двата достигнаха своя пик през 80-те година на миналия век.
На графиката отдолу ще откриете темпът на ръст на населението за 2000 години:
На следващата графика пък ще видите развитието на продуктивността във Великобритания за 250 години.
Така, ясно се вижда, че дългосрочните двигатели на икономическия растеж спряха да нарастват през 80-те години. Но как тогава растежа да продължи?
Дълг
Отговорът е ясен – дълг. А дългът е лесно достъпен, когато политиците имат налична монетарна система, която позволява лесно създаване на кредити. Точно това, което се случи през 1971 г.
Здравите баланси на частния сектор през 80-те години позволиха разширяване на дълга и правителствата по света също започнаха да имат повече фискални дефицити.
На графиката отдолу се вижда как държавния и частния дълг бързо се изстрелват нагоре и това се случва в почти целия свят
Страхотно, но обслужването на планина от (често непродуктивни) дългове е скъпо.
Разходите за обслужване, коригирани спрямо инфлацията, са от значение за кредитополучателите: докато плащат номинални лихвени проценти, за да обслужват дълга си, инфлацията намалява реалния размер на бъдещото задължение.
Следователно реалните лихвени проценти са подходящият показател, който трябва да се разгледа.
Илюзията за богатство
Номерът е елементарен, но гениален: просто трябват по-ниски реални лихвени проценти. Както е видно от следващата графика те не закъсняха. През по-голямата част от новото хилядолетие лихвите в САЩ (и не само) са негативни.
Истинската гениална характеристика на тази система е това, което The Macro Compass наричат ефект на „илюзията за богатство“ и дават следния пример:
- Да приемем, че сте закупили жилище в САЩ в началото на 90-те и нека приемем, че банката ви е дала заем 100% от стойността на покупката.
- Искали сте да харчите около $1000 на месец за вноски по ипотека и при 30-годишни ипотечни лихви от 10%, това означава, че можете да си купите къща на стойност приблизително $120 000.
Бързо напред до днешни дни:
- Все още искате да харчите $1000 на месец за вноски по ипотека, но сега вашият 30-годишен ипотечен лихвен процент е 3%.
- Вече можете да си „позволите“ къща на стойност $240 000: двойно повече от първоначалната цена.
- Предишният собственик, който е платил $140 000 за къщата, сега се чувства „по-богат“.
За да подкрепите илюзията за богатство, помислете, че американският индекс на цените на жилищата на Case-Shiller се е повишил с 258% от 1990 г. насам, но след като го коригирате спрямо инфлацията и спада на лихвите по ипотечните кредити, ето какво получавате:
Като използвате тази методология можете да разберете и как работи цялата икономика и защо оценките на активите продължават да нарастват.
Създаване на кредит + ниски реални лихви = илюзия за богатство
The Macro CompasНай-големият проблем с тази система не е само съотношението дълг/БВП, а че нарастващия дълг трябва да бъде достъпен при все по-ниски реални лихви. А това условие може да бъде доставено или чрез по-ниски номинални лихви, или чрез по-висока инфлация, или комбинация от двете.
Какви са възможностите?
И така, как може сегашната система да продължи да функционира:
- Намаляване на дълга. Това е изключително болезнен процес, който нанася щети на две поколения хора, които са живели и просперирали по време на илюзията за богатство. Едва ли има много политици, които могат да се справят с тази задача.
- Да се отлага решението на проблема. Илюзията за богатство може да продължи още, но неравенството в доходите става все по-голямо и последващите епизоди на социални вълнения ще са все по-чести. Дигиталните валути на централните банки (CBDC) са част от това решение. Политиците харесват този сценарий, но рано или късно някой ще трябва да плати сметката.
Тъй като е ясно, че решението на проблема се отлага от години и ще продължи да се прави, тази система ще все по-нестабилна и макар че никой не може да каже точно кога ще се срине, то е ясно, че с всеки изминал ден този момент наближава. Големият рестарт на монетарната система…
Ще завърша статията с един много популярен цитат:
Златото е пари. Всичко останало е кредит.
Джей Пи Морган в изявление пред Конгреса през 1912
