Как красотата може да спаси света?

Борис Петров
14 октомври 2025 · 10 минути четене

Нещо неочаквано и съвсем различно в момента прониква в нашата култура. Идва от Китай и е едва доловимo, но вярвам, че оказва влияние. През последните няколко месеца забелязах потоп от видеоклипове, появяващи се в YouTube и социалните медии, които показват китайски занаятчии и жени, изработващи различни предмети за ежедневна употреба: чайници, дрехи, музикални инструменти, чадъри, комплекти за игри, водни колела, копринени платове, хартия и др.

Предметите са изработени от нулата чрез трансформиране на материали, често срещани в природата: скали, пръст, кости, бамбук, животински или рибни кожи, рога, морски черупки, дърво…

Процесът на трансформация е завладяващ и удовлетворяващ за наблюдение и всичко се извършва ръчно с традиционни инструменти и методи. Крайните продукти са красиви, уникални предмети.

Линковете по-долу показват само няколко примера за това майсторство:

Всички тези видеа, а сигурно има стотици, ако не и хиляди, са продуцирани професионално, направени в красива, спокойна обстановка, която подчертава връзката с природата. Много от тези видеа получават голяма популярност и положителни коментари в социалните медии.

След като гледах редица от тях, стана ясно, че те не са просто произволни изрази на хобитата на хората. По-скоро те сякаш предават фино послание, което може да бъде дълбоко и трансформиращо, защото засяга същността на човешката социална и икономическа организация.

Хиперпроизводство на всичко

За западния човек упражняването на тези занаяти може да изглежда старомодно, но може би и прекалено трудоемко и неефективно. Може дори да изглежда разточително. След индустриалната революция ние възприехме парадигмата на все по-ефективно, индустриално хиперпроизводство на почти всичко.

Вместо да губим енергия и време, правейки неща сами, можем да отидем до супермаркет и да ги купим от рафта почти за нищо. След това, когато се счупят или са прекалено употребени, можем да ги изхвърлим и да ги заменим с нови.

Откъде идват, как са направени или кой ги е направил, е почти без значение. Важното е, че можем да ги придобием лесно и евтино, за да можем да съсредоточим енергията си върху собствената си важна, продуктивна и ефикасна работа.

Необходимостта от „дипломация на канонерките“

Но с хиперпроизводството на стоки възникват редица проблеми, защото свръхефективните индустриални процеси могат лесно да произведат повече продукти, отколкото пазарът може да абсорбира, създавайки нарастващ излишък, който от своя страна създава ценови натиск и проблем с дефлацията. В нашата икономическа система дефлацията води до икономическа депресия, така че излишното производство трябва да намери и отвори нови пазари за излишните продукти на нашите индустрии.

След индустриалната революция това често включваше „дипломация с канонерки“(малки бойни кораби): насърчаване на системата за „свободна търговия“ с убедителни военни средства за убеждаване.

Канонерките са необходими, защото новоотворените пазари неизменно претърпяват икономически колапс, тъй като местните занаяти и индустрии се оказват неспособни да се конкурират с индустриалните гиганти.

Вярно е, че днес връзката се е обърнала и от 80-те години на миналия век Китай пое ролята на водещ световен производител на големи количества евтини стоки и всякаква друга продукция (преди това Япония имаше тази „чест“). Но днес Китай сякаш изпраща различно послание, което е красива алтернатива на „дипломацията на канонерките“.

Красивата алтернатива

Ами ако вместо индустриално хиперпроизводство направим отново занаятчийството велико? Ще произвеждаме по-малко неща, но те ще да бъдат по-ценни, по-красиви и по-издръжливи.

Вместо да изхвърляме и заменяме нещата, ще ги ремонтираме и поддържаме. Този подход би намалил:

Търсенето на природни ресурси, които да бъдат добити;
Отпадъците;
Опустошението на околната среда.

Той също така би погълнал голяма част от производителността и излишния труд, което е сериозен проблем на западните общества след индустриалната революция. Това би решило и проблема с държавата-бавачка и фалиращите пенсионни фондове.

Занаятчийското производство изисква упорит труд, търпение и умения. Придобиването на специализирани умения неизменно отнема много години, някои се усъвършенстват и развиват през целия живот.

Продуктите или услугите, предоставяни от занаятчии с дългогодишен опит, неизменно са по-добри от тези на начинаещите по начини, които не могат да бъдат копирани. На пазарите те ще държат по-висока цена. По този начин, един по-възрастен занаятчия би могъл да начислява по-високи цени за своите продукти. Освен това, самите умения на занаятчия имат пазарна стойност, тъй като много начинаещи ще търсят обучение от своите по-опитни колеги.

В този смисъл хората, наближаващи пенсиониране, не се превръщат в „безполезни ядящи“ или „нетни консуматори на капитал“, както ги нарича ръководителят на ЕЦБ Кристин Лагард. Чрез своя труд и опит, занаятчиите стават собственици на „златни ръце“: най-ценният, най-почитаният капитал във всяко общество.

Вместо да се превърнат в бреме и пасив, те се превръщат в най-ценения ни актив, способен да обучи бъдещи златни ръце.

Трябва да призная, че ми отне известно време да размишлявам върху тези въпроси, тъй като те засягат самите основи на нашите общества: не само тяхната икономическа организация, но и тяхната интелектуална и културна рамка.

Изследване на нови парадигми

Това, което изучаваме днес под рубриката „икономика“, започва с индустриалната революция и „класическите“ икономисти като Адам Смит , Дейвид Рикардо , Томас Малтус и Жан-Батист Сей, които популяризират и промотират индустриалната икономика като единствен път към напредък и прогрес.

Но този тип прогрес е създал и дълбок копнеж за „връщане към природата“ – по-здравословен, по-радостен и по-красив начин на живот и работа.

Този копнеж може да е неясен, но всички ние усещаме, че свеждането ни до взаимозаменяеми зъбни колела в това, които Уилям Блейк нарича „тъмни сатанински мелници“, е далеч от пълния потенциал на човешкия дух. И не само нашият продуктивен потенциал остава неосъществен: това е и нашата креативност и способността ни да изпитваме гордост от работата си и радост от живота.

По фин начин видеоклиповете от Китай предават точно по-пълноценния, по-креативен и по-радостен начин на работа и живот.

Разточително и ненужно: определението за лукс

Видеата за китайски занаяти показват, че има различен начин да се правят нещата и да се организира обществото, дори и да ни се струва чужд и нереалистичен. Като интелектуални наследници на Смит, Рикардо и Малтус, може да смятаме, че прекарването на два месеца в изработката на един ръчно изработен чадър е разточително и ненужно, но „разточително и ненужно“ е на практика определението за това, което наричаме „лукс“.

Да прекараш два месеца в купуване на чадър може дори да се смята за луксозен начин на живот. Но това е нещо повече от това: този чадър със сигурност ще има пазарна стойност, отново като предмет на лукс. От ръцете на умел майстор, той вероятно ще бъде по-добър от тези, създадени от Cartier, Hermes или Gucci, и по-ценен на пазара: той наистина ще бъде единствен по рода си!

Помислете за едно бързо изчисление на стойността:

Да предположим, че производителят на чадъри си плаща $20 на час.
Ако е работил по 8 часа на ден в продължение на два месеца, за да направи чадър, чадърът на майстора би струвал около $6400.

Може би се чудите кой би платил толкова пари за предмет, който можете да купите само за няколко долара? Може би става въпрос за същия клас хора, които плащат $38 000 за чанта. Въпросът е, че пазар за такива артикули почти сигурно съществува.

Ами ако…

Същият принцип би могъл да се приложи и за производството и потреблението на храни. Ами ако всяка хапка храна, която консумираме, и всяка глътка вино, чай или кафе, бяха произведени със същата отдаденост на качеството, със същото прецизно внимание към детайла? Не би ли било храната радост за консумация, преживяване и споделяне?

При масово произвежданата „бърза храна“ храненето се свежда до малко повече от необходимото, но недостатъчно зареждане на тялото с гориво и загуба на възможност да се насладим на продуктите максимално.

Ами ако инвестирахме толкова време и внимание в човешките взаимоотношения?

Ами ако отделяхме толкова време и отдаденост на отглеждането на децата си, вместо да прекарваме безкрайни часове в задръствания по пътя си към онези тъмни сатанински мелници, само за да бъдем зъбни колела в гигантски хиперпроизводствени машини, които след това налагат да изпращаме децата си на война, за да „отворим“ нови пазари за евтините боклуци, които произвеждаме?

Приказка от два цитата

Ами ако майсторството ни направи по-честни и по-почтени? Контрастът е уловен в следните два цитата. Първият е от книгата на Ф. Уилям Енгдал „Век война“ (стр. 126):

„Все по-често след [икономическата] криза от 1957 г. големите представители на американската индустрия и банки започват да следват зле замисления „британски модел“ на индустриалната политика. Систематичните измами по отношение на качеството на продуктите се превръщат в мода на деня… Гордостта от майсторството и ангажираността с индустриалния прогрес започват да отстъпват място на корпоративния финансов „краен резултат“ (нетната печалба) – цел, изчислявана на всеки три месеца за корпоративните акционери.“

Вторият цитат е просто наблюдение от Уолтър Липман:

„Не е нужно да проповядвате честност на мъже с творческа цел. Истинският майстор няма да фалшифицира продукта си. Причината не е, че дългът казва, че не трябва, а защото страстта казва, че не може.“

Архитектура

Логиката на корпоративния финансов „краен резултат“, изчисляван всяко тримесечие за корпоративните акционери, е променила не само начина, по който работим. Тя е променила и образованието, здравеопазването, музиката, изкуствата, архитектурата и много други.

С хиперпроизводство на всичко, стигнахме от това:

Към това:

Разбира се, не бихте обсъждали това с професори по икономика: техните курсове дори не разглеждат подобни въпроси, камо ли да се опитват да им отговорят. Понятия като естетика, красота, вкус, радост или качество на живот просто не се вписват в учебната програма по икономика, както е дефинирана след индустриалната революция.

Но видеоклиповете от Китай, съдейки по коментарите в социалните медии, вече предизвикаха дебата, който изглежда набира скорост. Вeтровете на промяната биха могли да бъдат трансформиращи за бъдещето на човешките общества.

Източник: Алекс Крайнер, I-System Trend Following