Смятате ли, че начинът, по който управляваме нашата икономика и финансова система, е неустойчив? Тогава трябва да прочете този анализ на Макро Алф от The Macro Compass.
Често говорим какво ще направят пазарите следващия месец или няколко месеца. Тази мания за краткосрочното представяне на пазара излага инвеститорите на голям риск „да пропуснат гората заради дърветата“ (твърде много фокусиране върху малките детайли без да се вземе предвид по-широката перспектива).
Нека да поговорим за това къде се намираме в голямата макро картина и каква е крайната игра. Все пак това може да е от ключово значение за дългосрочните инвеститори.
Краят на златния стандарт
През 1971 г. златният стандарт фактически приключи. Тогавашният президент на САЩ Никсън сложи край на конвертируемостта на щатския долар в злато на фиксирана цена и ефективно въведе напълно еластичната фиатна система, с която живеем оттогава.
Ето как работи тя.
Търговските банки и правителствата вече могат да създават кредити от нищото и да добавят нетна стойност към частния сектор, без да се притесняват за присъщата стойност на новосъздадените пари, тъй като завързването към златото е изчезнало.
Още можете да научите в статията:
Процесът на премахване на златния стандарт съвпада с важни икономически промени през 80-те.
Пикът през 80-те
Основните двигатели на икономическия растеж в дългосрочен план са нарастването на населението в трудоспособна възраст и нарастването на производителността. И двете достигат своя връх през 80-те години.
Демографският бум след Втората световна война, който доведе до силен растеж на работната сила през 60-те и 70-те години, изчерпа ефекта си в края на 80-те.
Ръстът на производителността се е увеличил бързо и в периода след Втората световна война, но не успява да поддържа достатъчно бързо темпо, за да компенсира демографските ветрове.
Ето графика на растежа на производителността във Великобритания за 250 години, предоставена с любезното съдействие на Английската централна банка. Тенденцията е ясна и тук
Тази графика е много интересна и за тези, които смятат, че технологиите могат да правят колосални революции с увеличаване на производителността. Тук не твърдя, че те нямат никакъв ефект, а по-скоро, че важността, която им се придава вероятно е доста по-голяма от реалните ефекти от технологичните революции.
Новият двигател на икономиката се нарича дълг
Така дългосрочният потенциален растеж след 80-те години започна неумолимо да се движи на юг. Но как икономиката продължи да се движи на север в тази ситуация?
Отговорът е очевиден – с дълг.
Здравите баланси на частния сектор позволиха разширяване на дълга на частния сектор и правителствата по света започнаха с повече фискални дефицити. Графиката по-долу показва частния и публичния дълг като % от БВП. Ясно се вижда, че партито започва в средата на 80-те години в САЩ.
Забележете, че всяка юрисдикция в света прави същото, може би с различна комбинация между частния и публичния сектор.
И сега идва време за трудната част!
Обслужването на натрупаната в последните десетилетия планина от дългове (често непродуктивни) е скъпо. Особено ако моделът е изграден върху непрекъснато разширяване на дълга, за да се компенсира отслабващия структурен растеж.
Номерът тук е прост, но гениален: по-ниски реални лихвени проценти.
Ниски лихви, за да не се срине системата
Тук е важно да разберете, че низходящата тенденция на (реалните) лихвени проценти от 80-те години насам е характеристика на сегашната система, а не просто резултат от действия на паричната политика.
Ниските (и отрицателни) реални проценти не са просто щуротия. Вярно е, че централните банки прекалиха в намаляването на краткосрочните номинални лихвени проценти и започнаха количествени улеснения, но равновесните реални лихвени проценти така или иначе биха били много ниски, за да може системата да продължи да работи.
Равновесието е ключовата дума тук.
Защо тази базирана на кредити система изисква ниски равновесни реални лихвени проценти, за да функционира?
- Сегашната икономическа система води до по-слаб дългосрочен икономически растеж поради ниския растеж на населението и стагниращата производителност.
- За да постигне политически приемливи темпове на растеж в краткосрочен план, продължава да се използва дълг както в частния, така и в публичния сектор.
- Реалните лихвени проценти спадат допълнително, за да поддържат системата на повърхността: Централните банки приспособяват този процес с действия на паричната политика.
Графиката по-долу показва как 30-годишните реални лихвени проценти в САЩ (синьо) трябва да падат до все по-ниски нива, докато дългът/БВП (оранжев, обърната графика) нараства все повече и повече. Така се задържа настоящата система без да се срине.
Все повече и повече кредити при все по-евтини и по-евтини лихвени проценти създават ефект на илюзия за богатство. Тъй като допълнителният дълг е „достъпен“, икономиката задлъжнява все повече и повече и цените на активите (акции, облигации, жилища и тн) растат все по-бързо и по-бързо.
Това може да звучи като много добра новина, но тази система има проблем. И то сериозен проблем!
Системата има проблем
За да процъфтява настоящата система, допълнителният дълг трябва да бъде достъпен при все по-ниски реални лихвени проценти. Винаги!
Това гарантира както „достъпността“ на постепенно по-високи нива на дълг, така и продължаването на парадигмата на илюзията за богатство.
Но сега инфлацията принуждава централните банки да поддържат лихвите по-високи за по-дълго време. При 300-400% ОБЩ дълг/БВП, по-високата реална доходност ще причини сериозни щети с течение на времето.
Изглежда, че прекрачваме границите, по един или друг начин. И така, каква е крайната игра?
Намаляването на задлъжнялостта (деливъриджинг) е политически нежизнеспособно, на практика граничи с политическо самоубийство.
Ако създаването на кредит е еквивалентно на печатане на пари, намаляването на задлъжнялостта означава унищожаване на пари. Изключително болезнен процес, който нанася големи загуби на 2 поколения хора, които са живели и просперирали чрез ефекта на илюзията за богатство.
Това, което е сигурно е, че докато политиците „ритат кутията надолу по улицата“ (отлагат проблема), те правят системата все по-нестабилна. Те вярват, че правят нашата система по-здрава, като „отменят“ концепцията за рецесия.
Но манипулирането на финансовата система до крайност води до повече нестабилност. Рецесиите трябва да бъдат част от стандартните икономически цикли, при които на системата е позволено да се „прочисти“ и да започне отново по-силна от всякога.
И отново, следващата ще дойде рано или късно и колкото по-дълго време минава без рецесия, толкова по-скоро ще видим такава. Освен това, колкото повече правителствата и централните банки си гърмят патроните да я отлагат, толкова по-трудно ще се справят с нея, когато дойде.
